Магия или приказна истина е Хайдушкото движение? Един друг поглед в дебрите на народната памет

Тази година се навършват 55 години от провеждането на Първия национален събор „Прослава на хайдутството“ проведен през 1968 г. на хайдушкото сборище „Агликина поляна“.

„Прикътан като гнездо в пазвите на величествените Сини камъни, Сливен пази горди хайдушки легенди и предания, пази спомените за ония мъжествени българи, закърмени още с майчиното мляко в непримиримост към поробител и гореща обич към свободата.“

„Сливенският край с право е наречен хайдушко гнездо. В националната ни история завинаги останаха светлите следи на бащата на хайдушкото движение Панайот Хитов, лудият до безумие живот на Хаджи Димитър, отдаден докрай за свободата на Отечеството. Песни се пеят за подвизите на дядо Желю войвода, Стоил и Инджето, Таню войвода и още десетки имена, влезли в народното съзнание и станали светини“

Навярно всеки един човек във ранна детска възраст е изпитвал огромното си възхищение от живота и делото на прочутите хайдути и си е задавал въпроси на които е търсил отговорите в книгите за тях.

И аз като всяко дете преминах през този славен период, когато за първи път прочетох за Крали Марко, за Инджето, за Сирма войвода, за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за Стоян, Желю, Рума и още много воеводи от славното минало. Не веднъж съм си представяла живота им, подвизите описани в книгите, възхищавала съм се на куража и смелостта им. За дете, което обича да чете за приключения и подвизи този живот е като приказка, но дали в действителност е така? Не, това е живот на безкрайни тежки дни далеч от семейство и близки приятели, непрекъснат страх за живота на хората които са ти се доверили и са те последвали в борбата за „правда и свобода“.

Първата книга която прочетох и досега пазя в библиотеката си, е за Крали Марко, синът на крал Вълкашин, владетел на Прилепското кралство, който наследява баща си след неговата смърт. Живял през периода на нахлуването на османците на Балканите и Европа, Крали Марко се превръща в хиперболизиран герой, който се бори за онеправданите и поробените „възседнал верния си кон Шарколия“. Четейки всички приказки и сказания детския мозък рисува приказни картини за дворци пълни с красиви и могъщи крале и принцеси, за велики битки и подвизи, които завършват винаги с победа на добрия крал и герой. Истината обаче е някъде по средата, защото може би е без значение кой в действителност стои зад образа на Крали Марко, защото героят е нещо повече от обикновена историческа личност. Той въплъщава в народното творчество въжделенията на българския народ за свобода и самоуправление, символ на героя триумфиращ пред поробителя, освободил поредния синджир роби, намерил убежище в сърцата на хората и завинаги превърнал се в безсмъртен герой.

В ученическите си години всеки един от нас се докосва до творчеството на поети и писатели прославили делото на хайдутите. Завинаги завладяват сърцата ни Ботевите „ На прощаване“, „Хаджи Димитър“, „Хайдути“, „Шибил“ на Йордан Йовков, „Хайдути“ на Николай Хайтов и много други произведения прославили хайдушкото движение. В народното творчество оживяват песни, сказания, приказки за делата на героите Индже, Стоян, Злати Кокарджоолу, Желю, Севда и още много известни и не толкова хайдушки воеводи. Но нека се върнем назад в миналото и проследим нишката на зараждащото се хайдушко движение, корените на първите хайдути, връзките помежду им и порива който ги кара да поемат трудния път на „хайдутлука“. Няма как да разгледам поотделно живота и делото на всеки воевода, но ще търся общата нишка в живота им, тази която ги дърпа да вземат нещата в свои ръце и да търсят справедливост за своето мило Отечество.

Според Симеон Табаков в книгата си „Опит за история на град Сливен“, том II, корените на хайдутството датират още в бита на тракийските народи. Понятието „хайдутин“ винаги се е свързвало с термините „воевода“, „байрактар“, „чета“ и т. н. или хайдук = бунтовник, революционер. Симеон Табаков подробно и образно описва зараждащото се хайдушко движение като проследява историята преди основаването на Аспаруховото царство, преминава през нахлуването на турците и завършва с описание живота на известни сливенски воеводи. Пак там четем: „Сливенските хайдути – воеводи, възпитани от детинство в тукашния Балкан, са върлували не само в него, но и по цялата източна половина на балканската верига, по Странджа, Сакара и Средна гора….“. Проследяването житието и битието на воеводите от далечното минало може да стане и с изучаване на народното творчество, песните пети през вековете, увековечили подвизите на воеводи и байрактари. От песните и сказанията разбираме за родните им места, за местата където са „върлували“, за казаното от воеводите на „другари и душмани“, на „свидна майчица и мило либе“. Народното творчество е неизчерпаем извор за изучаване на живота на хайдути –воеводи, а „с воеводите на Сливен, пише З. Стоянов, не може се гордее ни един град из трите части на Отечеството ни.“

„Дамян Новоселчето,

Дамян ми млади войвода,

Седнал Дамян да еде,

Да еде Дамян, да пие,

С тристамина юнака

И трима калугерина…“, или

Посъбра Добри дружина,

До трийсет лични юнаци,

а че ги Добри поведа

из тая Стара планина,

на хайдушкото сборище…..“ и

Заплакала ми й гората,

Гората и планината,

И на гората листето….

- Де го е Индже да дойде,

от робство да ни отърве!“, и също

„Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна - запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи -

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода -

синът на Петка Страшника!“

Приказки, песни, стихове, те те принасят в планинските дебри по кози пътеки, изкачваш баири, пиеш вода от кладенче, спиш на мека постеля от шума и преживяваш ведно с героя живота му. Във въображението си изживяваш живота на хайдутина за който четеш или слушаш - ти ставаш той и гориш с неговия плам, с неговите мисли и желания. Живот започнал безспорно като на всеки друг, раждане, детство, любящо семейство, поминък, обучение на четмо и писмо, занаят и т.н., докато не се сблъска с робската действителност и не осъзнае, че от Свободата по-хубаво няма. Обикновено във всяка известна биография на хайдути четем, че пътя на хайдутството се поема след спречкване с „властта, с агите или чорбаджия изедник“. В „Сливенската трилогия“ на Цончо Родев четем за живота и делото на известните сливенски воеводи Георги Трънкин, Панайот Хитов, Хаджи Димитър. Потапяме се в историческата действителност на Сливен, проследяваме живота и делото на велики сливенски фамилии и дейци на Възраждането и хайдушкото движение. Всеки прочел „Тътени“, „Бурята“ и „ И стана ден“ знае за магията, която те държи в плен докато четеш за този Сливен дал „сто хайдути“, за Чинтулов и неговите песни „Стани, стани юнак балкански“, „Къде си вярна ти любов народна?“, за Добри Желязков и Селимински, За Злъчката, за малкия Хаджи Димитър, за майките и бащите на тези велики сливенци, за хаджи Калуда и за всички останали герои от това велико време родило будителите и пазителите на българщината!

МАГИЯ е когато четеш „Жив е той, жив е, там на Балкана…

Той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа,

и певци песни за него пеят.“, и преживяваш трагедията на този млад човек, станал символ на Сливен и неоспорим герой от своето време.

ИСТИНА е животът на тези велики български синове дали живота си за свободата на Отечеството и е тъжно колко малко са паметниците посветени на тях и на делата им.

Българския дух изразен в хайдушкото движение е ярък пример за непоколебимостта, непремиримостта и постоянното търсене на справедливост и истина! Тези въжделения опазват българщината и я възкръсват от пепелищата на робството с един стремеж за изграждане на „Чиста и свята Република“

Да помним и пазим паметта на нашите хайдути, историята на делата и живота им е наше задължение и привилегия, защото „народ без история, не е народ“!

Стоянка Йорданова,

ст. експерт отдел ДА „Сливен“