ГЕОРГИ ВЪЛКОВ МИРКОВИЧ - ЖИВОТ, ОТДАДЕН НА РОДИНАТА, ВЪЗРАЖДАНЕТО НА СВОБОДНИЯ БЪЛГАРСКИ ДУХ И ДОБРУВАНЕТО НА ХОРАТА

ГЕОРГИ ВЪЛКОВ МИРКОВИЧ - ЖИВОТ, ОТДАДЕН НА РОДИНАТА, ВЪЗРАЖДАНЕТО НА СВОБОДНИЯ БЪЛГАРСКИ ДУХ И ДОБРУВАНЕТО НА ХОРАТА
11.10.2021 / 12:05

Автор: Венцеслава Маринова, старши експерт в Отдел „Държавен архив” – Сливен

Георги Вълков Миркович е роден в Сливен на 10 март през 1825 г. в семейството на Вълко и Койна Миркович, с корен от Стралджа. Има по-голям брат Руско и сестра Иванка. Семейство Миркович е заможно и в него цари патриархално - родолюбив дух, предприемчивост, ученолюбие и взаимно уважение – една спокойна и обична атмосфера, с които Георги израства. (ф. 384К, оп.1, а.е.38, 39) Но времената са неспокойни, тягостни - духът у хората се подтиска - от турското присъствие и порядки, от опеката на гръцките духовници...

Георги В. Миркович започва да учи в Котел при Сава Доброплодни, след което е изпратен по препоръка от д-р Иван Селимински да се образова със стипендия в Киев. От там продължава в прочутата Куручешменска школа и завършва френската гимназия в Цариград. Следва медицина в Пиза, Италия. От 1856 г. е дипломиран лекар на университета в Монпелие, Франция.От там, за участието си в борбата срещу холерната епидемия, получава награда от френското правителство.

Сдобил се с лекарска диплома, Георги Миркович се завръща в Сливен и се установява на частна практика, за кратко е градски лекар в Стара Загора. Същевременно става близък сътрудник на Чинтулов. По това време се разгаря борбата около независимостта на българската църква - упоритостта на гръцката патриаршия, резервираността на Русия и колебливостта на Високата порта предизвикват сред част от цариградските българи движение за уния с Рим. Неспокойният и свободолюбив дух на Георги Миркович го отвежда в Цариград, за да се включи в челните редици на това движение. На 15 март 1861 г. за Рим потегля българска делегация, начело с архимандрит Йосиф Соколски, в която са още светогорския дякон Рафаил, Драган Цанков и д-р Г. В. Миркович, придружени от католическия мисионер Евгений Боре. На 22 март делегацията пристига във Ватикана и срещата със светия отец Папа Пий IX не минава без вълнения. Георги Миркович схваща черковния въпрос преди всичко като политически. Тази позиция и опасността от преминаване на българския народ към католицизма, водят до приемането на българските искания за самостоятелна църква от светия отец в Рим.

От писмо на Попечителния комитет в Одеската гимназия „Император Александър III” в гр. Болград, Бессарабска губерния, с дата 24 апр. 1900 г., изпратено до Кмета на Сливенското градско общинско управление за сведение научаваме, че за времето от 2 дек. 1863 г. до 3 авг. 1864 г. Георги В. Миркович е назначен за временен директор и преподавател по естествените науки в Одеската гимназия със заплата 160 рубли за месец. След това преминава на работа като лекар-общественик в Браила, Румъния, а по-късно д-р Миркович е одобрен за лекар в Лом, която длъжност приема. Там, освен грижата за болните, започва бунтовната му дейност против турската власт. През 1866 г. Миркович е във връзка с поляка Михаил Чайковски (Садък-паша) по повод изработването на проект за „Главни български училища”. Двамата са обсъждали въпроса за действителната културно - етническа свобода и политическо равноправие на българите. Оригиналът на писмото – изложение до Чайковски се намира в Краков, в музея на княз Чарторийски. Той представлява безспорен документ от борбата на българския народ за свобода и личното участие в нея на Сливенския лекар: „Ако нашата изостанала страна не напредва, причината е, че хората, които са поставени начело на работите в управлението, са малко предани за благоденствието на страната и вършат само лична роля, движещи се от собствените си интереси и затова справедливостта често се заменя с несправедливост; затова случва се, че хора с добри качества и намерения са отблъсквани, а често и несправедливо оклеветявани пред императорското правителство... Влиянието на личния интерес причинява разделянето в страната, което не е нищо друго освен нейното изоставяне, като се поддържа ако не и увеличава разделянето между християните и мюсюлманите. За това най-добрите търговци, за да бъдат покровителствани в техните сделки, са принудени да прибягват до чужди сили, а хора уважавани и способни, предпочитат други служби, отколкото да служат на страната си; останалите страдат от безправие, унижавайки се под робството на местните злоупотребления, а това насърчава хората с лоши намерения, които се подкупват от чужди агенти... ”(17/29 юни 1867г. , Цариград) Г.В.Миркович по това време е сътрудничел на П.Р.Славейков за неговия вестник „Македония” , отпечатван в Цариград.

Заподозрял за готвени „тайни неща” във Видинско-Ломския район, Али паша организира т.н. „черен кабинет” - специално шпионско отделение, за което е отпусната сумата 40 000 турски лири. В този кабинет членували: „поляци-емигранти - от патриотизъм против българските революционни движения, считайки ги за дело на руска дипломация; гърци, които служели за пари и от патриотизъм, както и арменци – само за пари”. Тук започва участието на Манол Иванов или Манол-ефенди от Стара Загора, тъй като са били нужни и агенти от български произход. Али паша поканил на „тайната държавна трапеза” Манол-ефенди в качеството му на адвокат и му отпуснал 3000 лири, за да бъде началник на шпионите от българско произхождение. От друга страна Манол Иванов е един от първите дейци на българската уния – движението за независимост на българската църква, която проповядвал между българите в Цариград. На Манол му дошла идеята „с турски пари - българско възстание”, която най-близките му приятели д-р Миркович и Теофан Райнов подкрепили от сърце. Така се оформила шпионска група в „черния кабинет”, одобрена била препоръката на Миркович за таен агент в същия този кабинет. На Георги В. Миркович са дадени 800 турски лири, които се насочват за организиране на възстание във Видинския санджак. Когато се уреждал плана за възстание в Берковско, се получило известие за кончината на Манол Иванов. Духът на организаторите паднал, а и средствата спрели. Появил се предател в лицето на Софийския митрополит Доротей и се стигнало до обиск в тамошния дом на д-р Миркович. Така, през 1869 г. Видинският Азис-паша разбрал за готвеното възстание и участието на д-р Миркович и наредил той да бъде окован във вериги и откаран във Видин, където е хвърлен в зандана на Пазвантоглу. След това, заедно с Васил войвода – Васил Ганчев от Плевен и Брайко, са осъдени на заточение в гр. Мосел – Стара Ниневия. За условията може да се прочете в писма на друг затворник, лежал с Васил Ганчев - това е Георги Мангов, също от Плевен: „Опасно място! Заман (винаги) с еджел, заман със страх, заман недоспал, заман неорахатен, заман титиз (стиснат), кавги, каращисуване, бой с ножове, удряне...”

В Диар Бекир Миркович лежи 5 години без разпит и присъда при строг режим. След отправен протест от заточениците и техните семейства към властите, в началото на 1874 г. д-р Миркович е откаран в Мардин, на около 110 км югоизток. Тежките заточенически години не сломяват духа на българския лекар. Въпреки личните си страдания и притеснения, той полага грижи за здравето на другите българи в затвора, лекува и бедното анадолско население. Заточените Миркович и приятели намерили покровител в лицето на местния владика Данаил, след като домашните им изпратили писма с уверения, че ще слушат и ще се покоряват на последния.

След Освобождението на България и последвалата амнистия през 1878 г., Георги Миркович се завръща в Сливен. Тук той с възродени сили, натрупал опит и средства, продължава своята родолюбива дейност по издигане здравното, просветното и материално ниво на родния град. Със съдействието на Петко Р. Славейков (по това време в Сливен) и печатаря Иван Дочков, се закупува от П. Карапетров печатница в Цариград, която се пренася в Сливен. Печатницата става собственост на Дружество в състав: д-р Георги В. Миркович, П. Р. Славейков, д-р Начо Планински и адвокат Добри Минков. В тази печатница на 10 февр. 1879 г. излиза първият брой на вестник „Българско знаме”, изцяло редактиран от Петко Р. Славейков. В същият този ден Петко Рачев Славейков започва своята обществена и политическа дейност като член на Учредителното събрание във Велико Търново. След неговото заминаване вестникът продължава да се издава под редакцията на Добри Минков, в съдействие с д-р Г. В. Миркович и д-р Н. Планински.

В освободена България Георги В. Миркович заема последователно постовете: управител на Сливенската болница, директор на мъжката гимназия в Сливен, депутат в Румелийското народно събрание, народен представител във II Велико народно събрание, член на Българското книжовно дружество от м. септ. 1881 г. Предприемчивият и непримирим сливенец Миркович е един от инициаторите за създаването на женските благотворителни дружества преди Освобождението и горещ радетел за нашето девическо образование.

Следват и разочарованията от новите отношения ...

В Протокол на Сливенския Епархиален Смесен съвет, заседание 46 от 7 февр. 1884 г. името на Г.В.Миркович срещаме във връзка с устния му иск към настоящите църковните настоятели за съдействие относно вземане на запис с лихви към него от църквата „Св.Димитър” в града. Средствата за взети от капитала на Благотворителното дружество в град Сливен за построяването на народните градски училища преди две години при определени лихви. На неговото питане Г.Токмаков отговаря, че при проверка на сметките на предните настоятели, неговият въпрос ще бъде изяснен. По това време Г.В.Миркович присъства на разискванията на двете църковни бивши и настоящи настоятелства и неговото мнение е уважавано и ценено. В продължение на разискването за дълговете на църковните съвети, в заседание 51, състояло се на 23 февр. 1884 г. се изслушва предложението на Г.В.Миркович, с което той вместо дължимите нему пари, поисква присъединяване на църковния дюкян, намиращ се в непосредствена близост до управляваната от него и д-р Начо Планински аптека, който да бъде приспособен в помощни помещения към нея без наем за две години. Тук църковното настоятелство решително се противопоставя на липсата на наем за двете години, при което д-р Миркович се отказва от предложението си. След разискване се стига до заключението – да се извика майстор, който да оцени нужното съзиждане и на съвет да се реши окончателно. Известно време не може да се вземе решение как да бъдат погасени дълговете на църквата „Св.Димитър” към дружеството, поради което се свиква Народно градско събрание на 28 апр. 1884 г. На това съвещание се прави анализ на църковните дългове, в предвид и състоянието на църковните имоти, съсипани от последната война и необходимостта от заплащане дължимото към Бюджета на училищата. Молбата към Благотворителното дружество е за разсрочване и падане на лихвите. Един от сблъсъците на Миркович с новото управление...

Просветител по дух и лекар по призвание, Миркович е автор на поредица книги за оформящия се български език: учебници по граматика, като още през 1860 г. излиза първият - „Кратка българска граматика”, а през 1883 г. е издадена неговата книга „Практическо приготовление за граматика в основните училища”. Издава списанията „Нова светлина”, „Здравословие” и „Виделина”, а през 1885 г. издава тритомния си труд „Домашен омиопатичен лекар” .

Колкото до личния живот на д-р Георги Миркович, ето какво четем в писмо, написано от Вергилий Кръстев до Георги Арнаудов – и двамата запалени изследователи на д-р Г.В.Миркович, отделили години в събиране на негови документи и данни, свързани с живота и родолюбивата му дейност: „И знаете ли, в свойте издирвания, намерих и такъв епизод в живота на Г. Миркович. В работата му като лекар в Румъния, се запознава с някаква млада особа, която е била кандидатка за годеница и съпруга. Но когато идва до брак, той отказва. И знаете ли защо? Той заявява „Аз съм се посветил за освобождението на Отечеството и за възраждане на българския дух и съм дал обет пред Бога. И за това не мога да дам обет пред теб да ти служа като съпруг и баща на децата ни. Човек въднъж дава обет, не може да служи на двама господари . А и мен ме чака труден път, затвори и бесило”. Това е дословно неговият цитат... Миркович е първият българин, който е знаел за идването на тази епоха (Възраждането), чийто водач трябва да се роди в България и да поведе по нови пътища... всеки има свое време, своя задача, която трябва да изпълни ... И което е най-важното откритие за мен, че единствен Г. Миркович преминава през всичките етапи на нашето Възраждане, през всичките етапи, начертани от духа на вожда и на времето, през които трябва да мине този народ. Виждаме как е бил воден от едно събитие в друго, от един етап към друг. Във всеки период има свои личности, които изнасят външната борба, външната проекция и ние ги знаем тези личности чрез историческите данни, но онзи който е присъствал навсякъде, по всяко време и който е давал свое направление на нещата - е направо изумяващо и закономерно. Доказателства – има ги: колкото трябва – ако трябва да се проследи неговият живот и дейност последователно, да се види и да се извади ролята му като очевидец, като наблюдател, като участник във всеки един етап. Примери:

Първи етап – образование, просвещение – създава граматика – целите – един език, единна писменост и обединение;

Втори етап – просветителско движение – неговото предложение за висше училище, за структурите на училищата – направо раздвижва всичко;

Трети етап – борба за църковна независимост – тук борбите са били най-жестоки с византийския дух на Патриаршията, тук с Драган Цанков си изпълняват задачите;

Четвърти етап - революционните борби – тук започва най-голямата битка на живот и смърт, не с турската администрация, а с византийския дух, загнездил се и намерил почва за пълна изява в българи, начело с българския владика Доротей, от който пропищява целият народ отвъд Дунава... От друга страна - борба с т. нар. „чорбаджийски дух”, за който всички говорят - главна пречка за просветителското, националното осъзнаване като народ;

Петия етап - Цариградският зандан – тук е развръзката. От една страна - той е затворник във вериги, престоява няколко години там и когато наближава развръзката, той трябвало да бъде осъден и окачен на бесило, но в разстояние на седмица провидението отстранява неговите най-големи врагове – митрополит Доротей, самоотровил се или умрял от холера, външния министър на Турция - Али паша, който движил неговия случай и друг държавен министър, искал смъртната му присъда...;

Шести етап – Диарбекир – той е заточеник, но се вижда, че това е етап на цялостна преценка на цялото му мирово зрение за събитията извън него и у него. И тук той знае, че ще дойде голямата война и Турция ще изгуби войната и ще бъде освободен. Това пророчество му е дадено от един арабски ясновидец. И за това той отблъсква всякакво предложение за бягство, понеже единствен от български заточеници е бил преминал през всички мъчения и изтезания в Цариградския зандан, единствено той знае какво значи онзи „византийски” или „чорбаджийски дух”, когато влезе в някой от българите, че може да бъде предаден и предателят да смята, че върши най-голямото добро! От тук се връща богат, тук той се връща с много жълтици, тук е заплатен неговия труд като лекар и като заточеник! Това е много интересно – бил е заточеник, минава през ограничения, работи като лекар – плаща му се и накрая се завръща в България съхранен и жив, преминал през заточение, но богат и то толкова, колкото не би спечелили при „свободен живот”...;

Седмия етап – в освободена България - започва наново просветителско дело – училища, участва и се противопоставя на всякакви партизанства и гешевтари в Сливен, участва в политическите борби. Но идва момент, че вижда, че това не е пътят на освободеното Отечество и че се повтарят всички неща, които са преминали от турското владичесто и гръцкото духовенство в новата институция. И той се отказва – разочарованието е било невероятно голямо;

Осмия етап – преосмисляне на другите начала, които ръководят живота в неговото единство - като идеи, идеали, които съществуват в един по-възвишен свят и чиито идеи първи влизат у човека, преобразяват вътрешния му мир, създават добродетели и чак тогава преобразен, одухотворен, човек може да създава мир извън себе си, подобен на този, който е у него! Това са идеи, които чак сега започват да излизат наяве... Това е времето до 1900 г., когато издава сп. „Светлина” и „Здравословие” и неговия спиритизъм;

Девети етап – от 1900-1905 г. – тук той преминава през бариерата на „материализма”, който е извършен в предишния етап, преминал е през бариерата на „спиритизма”, за него живот и изява в различни форми, на материалното видимо поле, така и в духовното поле, в друга форма е неосезаема с нашите 5 сетива. И тук той прави едно преосмисляне на нещата и разбира, че животът се изразява в различни форми на земята и вселената и че всяка форма носи образа на духа, който я е създал! А пренесено точно за човешкия живот, точно преценя, че това не е животът на сития, а живот на духа му...

Това са деветте етапа на един завършен цикъл и те се подчиняват на неговото кабалистично число, т.е. времето, чрез което се е родил, времето което му е определено за работата, която е трябвало да свърши... свидетел на Пътя на духа и ръководител на българския народ през неговото възраждане. Това е за мен Г. Миркович!” - така завършва Вергилий Кръстев в писмото си (1985 г.) своите размисли за тази богата, неспокойна, непримирима и сложна личност, с не по-малко сложен, но смирено и мъдро изживян живот - Георги Вълков Миркович.

В своето завещание от 19 септ. 1888 г. братът Руско В. Миркович, изрично завещава половината от къщата, купена от покойната Златевица, в махала Коруча при Девическото училище, на дъщерите си Щилияна и Васила, а другата половина - на брат си Георги В.Миркович, да пребивава докато е жив и подир смъртта си да отдаде, където подобава. На грижата на брат си Георги В.Миркович и двете си дъщери - вдовиците Щилияна и Васила, Русчо оставя желанието тази къща да бъде отворена за бедните, както е било през целия му живот. Днес, на ул. „Миркович” № 10 тази къща е отворила вратите си за картините на български и чужди художници. А посетителите, които ги съзерцават, да бъдат стоплени и покорени от красотата, човещината и великолепието, излъчвана от тях.

През последните години от живота на д-р Георги Миркович за него с голямо внимание и уважение се грижи племенницата му Щилияна Русчева Миркович - Гидикова, подкрепяна от всички членове на семейството.

 

В Писмо от Петко Русчев Миркович, племенник на Г. В. Миркович до Стефан Гидиков – съпруг на племенницата му Щилияна Рускова Миркович от 29 септ. / 8 окт. 1905 г., написано в Бургас, са изброени три от отличията на уважавания им чичо:

1. Златен медал (вид на звезда) от Папа Пий IX – лице „за храброст и заслуга”, гръб - 1847 г.;

2. Сребърен медал от Наполеон III - лице „На г-н Миркович Recompreuse cholera 1854 г.”, гръб „Лик на Наполеон”. Този медал е предаден от Елена Миркович (сродница) на Ръководството на ИСУЛ и катедрата по история на медицината, София (ф.925, оп.8, а.е.99, л.4), [1980-84 г.];

3. Бронзов медал от Фердинанд „За храброст” (ф.925, оп. 8, а.е. 97, л. 1).

 

С изброеното обаче едва ли може да бъде изчерпано, оценено или осветлено всичко, което този забележителен българин е направил, преживял, изстрадал, помогнал, постигнал, спечелил, превъзмогнал, изгубил, дарил, лишил, заслужил...

„...Като сега го виждам строен, мълчалив старец, с благообразен израз, високо чело, с бакенбарди и големи бели мустаци, прекосяваше плочестия двор, погалваше децата и се прибираше в работната си стая – задното приземно помещение на сегашната къща-музей. Виждахме го през прозореца, седнал пред масата си да чете и пише. Идваха много хора при него. А при погребението му неизброимо множество беше изпълнило двора и улицата до площада „Аба пазар” – цветя, венци, шпалир от учащи се по улицата...

След време разбрах, че детският ми спомен за почитта и тази атмосфера на нещо величаво около името и образа му са отражение на неговия живот, изпълнен с народополезни дела, любов и страдалчество за свободата на родината и мъдро осъществен дълг на революционер и възрожденец-хуманист” споделя племенницата му Елена Миркович.

Своята богата библиотека д-р Г. В. Миркович завещава на читалище „Зора” в Сливен, заедно със значителна сума. А архивът му, включващ ценни исторически материали и кореспондеция, се намира в Народната библиотека „Кирил и Методий”.

Умира на 12 октомври 1905 г .

Днес д-р Георги Вълков Миркович ни гледа с достойнство от една от нишите в паметника на Хаджи Димитър в Сливен.

 

Ползвани документи, регистрирани в ОДА - Сливен:

1. Статия от Георги П. Арнаудов, написана по случай 150 г. от раждането и 70 г. от смъртта на д-р Г.В.Миркович ф. 925, оп.1, а.е. 30, 1977 г.;

2. Очерк от Деян Парпулов ф. 881, оп. 1, а.е. 5;

3. Разделителен акт от 2 март 1898 г. ф. 384К, оп.1, а.е. 39;

4. Писмо от Петко Р.Миркович до Стефан Гидиков ф.925, оп. 8, а.е. 97, л.1;

5. Бележки на Г.Арнаудов ф. 925, оп. 6, а.е. 2;

6. Писма от Вергилий Кръстев до Георги Арнаудов ф.925, оп.3, а.е. 22, л. 7-8; :

7. Статия от Елена Миркович ф.925, оп.6, а.е.2, л.28;

8. Родословно дърво ф.925, оп. 8, а.е. 98;

9. Колекция „Документи от Възраждането и освободителната война (1860 - 1883)” - ф.380К, оп.1, а.е.;

 

 
 

Copyright © 2008-2021 ТУИДА НЮЗ | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев